Докато бях ученик много често ни караха да пишем есета по литература, след като станах студент в Нов български университет, по някои хуманитарни дисциплини есето бе важен елемент за формиране на крайната ми оценка. Бях много силно изненадан, че есе обаче е възможно да се напише и по една доста строго формална дисциплина, каквато е Правото. Летния семестър имах дисциплина по Основи на правото, в която преподавателят ни изискваше от нас да напишем есе на тема: Аз, човекът-гражданин. Какви са моите белези като физическо лице и кои са актовете, които ги удостоверяват?

Както се вижда от поставената тема, за да я напишем добре се изискваше не само представяне на личната ми позиция като човек и гражданин на тази държава, но се изискваха и задълбочени познания в правната теория по отношение на това, какво означава за правото да бъдете физическо лице – какви са вашите права и задължения, кои са основните белези, които ни идентифицират като физически лица, в сравнение с юридическите лица, какви са основните юридически актове, с които удостоверяваме нашите физически белези? На практика, есето като свободен стил на изразяване, каквото бях свикнал да пиша до този момент, следваше да претърпи трансформация – към есе, което се определя като научен тип есе. С други думи, изразената лична позиция в това есе трябваше да бъде подкрепена от научно доказани факти, документи, закони и правила. Т.е. колкото и да искам да напиша неща от личната ми позиция, тези факти следва да бъдат лесно доказуеми, реални, но интерпретирани през моя поглед. Емоцията, която е характерна за есето на стил на писане, следваше да бъде подкрепена с факти и примери, а не можеше да бъде само моето възприятие за понятието Аз.